Аз пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като изчаках няколко минути, свирнах отново. Тъй като това щеше да бъде последният ми курс, се замислих дали да не си тръгна, но вместо това, паркирах таксито си и отидох да почукам на вратата.

 - Само минутка...- отговори крехък и възрастен глас. Чувах как нещо се провлачва по пода.

След продължителна пауза, вратата се отвори. Ниска жена на около 90 години застана пред мен. Беше облечена с шарена рокля, елегантна шапка и воал... сякаш излизаше от филм от 40-те. Носеше със себе си малък куфар, а къщата изглеждаше така, сякаш от доста време никой не беше живял в нея. Всички мебели бяха покрити. Стените бяха празни... без часовници, календари или картини. В единия ъгъл беше оставен само малък кашон, пълен със снимки и стъклени неща.

- Бихте ли ми занесли чантата до колата? - попита тя. Занесох чантата в таксито и се върнах да ѝ помогна. Тя хвана ръката ми и се предвижихме до бордюра. Не спираше да ми благодари за моята отзивчивост. Отговорих ѝ:

- Няма нищо... Просто се опитвам да се грижа за клиентите си така, както бих искал да се грижат за моята майка.

- Ох, ти си толкова добро момче.

Когато стигнахме до таксито, тя ми даде адрес и ме попита:

- Може ли да минете през центъра?

- Но това не е най-прекият път?

- Ох, няма нищо, аз не бързам. Аз пътувам за хоспис центъра (бел.ред. здравни заведения в Америка, които поемат грижите за възрастните хора в последните месеци от техния живот и им дават физическа, психическа и духовна подкрепа).

Погледнах в огледалото за задно виждане. Очите ѝ бяха просълзени.

- Вече нямам никакви роднини. - промълви тя с треперещ глас.

- Докторите ми казаха, че не ми остава още дълго.

Аз протегнах ръката си и изключих таксиметровия апарат, след което я попитах:

- От къде искате да минем?

През следващите 2 часа обикаляхме из града. Тя ми показа сградата, където на времето е работила като асансьорен оператор. Минахме през квартала, където е живяла със съпруга си, когато са били младоженци. Минахме пред фасадата на мебелен склад, който на времето е бил бална зала, където е ходела да танцува като малка. От време на време ме караше да намаля или спра до някоя сграда и се заглеждаше в тъмнината... без да каже нищо. С просветляването на хоризонта и първите слънчеви лъчи, тя ми каза:

-Аз съм изморена... хайде да тръгваме.

Карах до адреса, който ми беше дала, без да каже нищо. Там имаше ниски постройки и нещо като старчески дом и алея, която стигаше до входа. Двама санитари дойдоха веднага, след като спряхме. Те ѝ отвориха вратата и следяха с внимание всяко нейно движение... явно са я очаквали. Отворих багажника и извадих куфарчето ѝ. През това време тя вече беше настанена в инвалидната количка.

Тогава ме попита:

- Колко ти дължа?

- Нищо...

- Но как... нали и ти трябва да се прехранваш?

- За това има и други клиенти. Почти без да се замисля аз я прегърнах и тя ме притисна силно.

- Ти подари на една възрастна дама, един малък, щастлив момент. - отговори тя.

Стиснах ѝ ръката и я отведоха. Зад мен вратата се затвори. Това беше затварянето на една врата на живота... Не взех никакви клиенти през останалата част на смяната ми. Обикалях безцелно града и бях потънал в мисли. През останалата част от деня едва можех да говоря.

Какво щеше да стане, ако тя беше попаднала на друг шофьор? Някой изнервен и нетърпелив да свърши смяната му? Ами ако бях отказал да поема курса? Или ако бях натиснал клаксона само веднъж пред вратата ѝ, след което да си тръгна?

На пръв поглед аз не мисля, че съм направил нещо важно в живота ми. Ние сме свикнали да мислим, че животът ни се върти около страхотни моменти. Но страхотните моменти често ни се явяват като красиво опаковани неща, които другите възприемат за нещо незначимо.

35 Коментара
Напиши коментар
Този сайт е защите от reCAPTCHA и Google Политика за поверителност и Условия за ползване.